Към себе си

Здравей, Мария! Попаднах на блога ти случайно и много ми харесаха статиите ти. Прочетох, че си завършил психолог и имаш офис в София, но се чудех дали даваш съвети по интернет... Имам проблем с критиката - към себе си и към другите. Поела съм по пътя на духовното усъвършенстване, но това все още не мога да го изчистя. 

Проблемът е, че не знам точно как. Към себе си се стремя да се поправям всеки път, щом уловя критична мисъл, но към хората е зле положението. Критикувам ги мислено, водя с тях дълги монолози (представям си, че са до мен и ме слушат и си изливам всичко на воля). Не мога да се отърва от това, че моето мнение е правилното и би трябвало всеки да постъпва както е редно.. 

Опитвам се да си казвам "Хората са такива, каквито са, не можеш да промениш нищо. Приеми, че са такива. Светът е шарен, не може всички да постъпват правилно, щеше да е много скучно", но въпреки това негодувам като си припомня стари случки... 

Няма да обяснявам повече, мисля че стана достатъчно ясно. Другият ми много голям проблем е прошката. Да. Когато кажа прошка, първият човек, който изскача в ума ми е майка ми. Четох някъде, че за да можеш да простиш, първо трябва да разбереш защо другият е постъпил именно така, а не иначе. 

Да разбереш, че този човек съшо учи уроци в живота си и че за тогавашния момент (когато се е случило това, което ме е наранило) този човек е постъпил по най-естествения за него начин, защото само така е знаел. Дотук добре, защото това го разбирам отлично и го приемам. И въпреки това в мен остава една горчивина, едно обида като се сетя безбройните унижения, критика, подигравки, омаловажаване и какво ли още не (дълъг списък). 

Уж разбирам, а не се чувствам простила. .... Спирам с писането и очаквам отговора ти, мила Мария

Здравей, Силвия!

Двете основни неща, за които говориш - критика и прошка - всъщност са толкова свързани, че са почти едно и също нещо. Първо, чудесно е, че се занимаваш с духовното си развитие, вероятно си чела неща, осъзнала си ситуацията на рационално ниво и това наистина е първата стъпка. Но само първата. 

Втората е да вникнем в дълбочина и да работим със самата емоция, не с мисълта за нея, не с идеята за нея, не на ниво интелектуализация, рационализация и воля, а на ниво емоционален модел. 

Много често погрешно схващане е, че осъзнаването на проблема е равно на неговото разрешаване. Осъзнаването е първата стъпка. Началото, а не краят.

Осъзнаването, разбирането, изясняването на проблема е първата стъпка от едно изключително пътуване - към нас самите, към развитие, позитивна промяна, удовлетворение и осъществяване.