Към себе си

Да бъдем себе си е толкова важно, не само защото всички останали роли са заети, но и защото това е единственият начин да бъдем щастливи и пълноценни. Няма роля, маска или игра, която можем да играем или носим твърде дълго, без да ни дотежи, отегчи и заболи, а ако сме достатъчно честни ще признаем, че в най-щастливите си моменти сме били свободни... да бъдем себе си. 

Каквото и да имаш в живота си, каквото и да придобиеш, постигнеш, откриеш и преживееш, най-важното е да имаш свободата да бъдеш и да изразяваш това, което си. Да светиш със собствена светлина, вместо само да отразяваш чуждата. 

Ключът към щастието е свободата да бъдем себе си. Остана най-важният въпрос. 

У всеки човек има всичко необходимо, за да бъде успешен, реализиран, пълноценен и щастлив, да бъде в хармония със себе си и света, да живее в щастие, здраве, изобилие, радост и любов. Въпросът не е какво ни липсва да бъдем успешни, завършени и щастливи – въпросът е какво ни пречи. Въпросът е, че у себе си носим както разнообразие от таланти, дарби, заложби, потенциал, идеи и качества, така носим и куп ограничения, спирачки, негативни мисловни модели, саботиращи ни убеждения, болезнен минал опит. 

В книгата си „5-те травми, които пречат да бъдеш такъв, какъвто си” Лиз Бурбо обобщава опита си от хиляди хора, с които е работила в продължение на много години. 

Всички ние преживяваме опитности, някои от тях болезнени и травматични. Според Лиз Бурбо всяко човешко страдание може да бъде сведено до 5 основни травми, с които хората се сблъскват в живота си. Според авторката всеки човек е преживял поне една или повече (понякога всичките 5) от основните 5 травми и в отговор на болката е изградил една или повече защитни стратегии („маски”), за да избегне болезненото преживяване.

Маската е защитно поведение, което цели да „замаскира”, да ни заблуди, че всичко е наред, когато не е. Маската не ни лекува, не решава проблема, не ни освобождава от болката и не ни предпазва в истинския смисъл. Маската само ни пречи да осъзнаем, да видим и да излекуваме първопричината за болката си. Лиз Бурбо прави аналогия с порязана ръка, която не лекуваме, а само крием под превръзка като „маска”. Преструваме се, че всичко е ок, защото така не е нужно да виждаме раната – тя е скрита под превръзката. Когато някой ни хване за ръката и ни заболи, автоматично ни напомня за раната, която така умело сме прикрили. За негово учудване го обвиняваме, че ни е докоснал, сякаш е причинител на проблема и е виновен за нашето страдание, докато всъщност ние сме тези, които не са се погрижили за раната си и които така усърдно и наивно прикриват болката си. 

По същия начин, нашите неизлекувани травми живеят във вътрешния ни свят, причиняват ни болка, влошават или провалят взаимоотношенията ни, а вместо да ги излекуваме, ние ги прикриваме с „маски”, които излъчват пред нас и света „всичко е наред”. Когато някой се доближи и ни „настъпи” по болното място, често обвиняваме чуждите действия за оскърбителни и продължаваме да носим маските си, да прикриваме раните си, да бъдем болни отвътре, но да се прикриваме, както щрауса крие главата си в пясъка. 

Маските не ни защитават от страданието, а само го скриват и ни пречат да видим, че имаме проблем и съответно, че можем да го разрешим. Маската ни заблуждава, че всичко е наред, докато вътрешно продължаваме да носим травмата си и нито външно нито вътрешно ние сме свободни, пълноценни и реализирани като личности. 

Идеята е следната – още от малки забелязваме, че не винаги е уместно да бъдем естествени, често това притеснява възрастните или директно ни се казва, че дадено действие е ненормално, неправилно и грешно. За да намали болката, детето създава нова личност („маска”) като защитно поведение, за да стане такова, каквото другите искат от него. Лиз Бурбо посочва 5 основни травми в живота и 5 основни маски или нови личности, съответстващи на травмите, които човек си „облича”, за да скрие болката и да се предпази от страдание. 

Моделът на Лиз Бурбо е изграден от 5 основни травми и 5 типа маски. Човек носи маската само когато иска да се предпази от болката на някоя от 5-те травми, в случай че обстоятелство или човек му напомни за травматичната ситуация. Поставянето на маска е защитен механизъм и се случва напълно автоматично, несъзнателно. Без да се замислиш, без да го избираш съзнателно, като рефлекс. 

За да разберем същността на този тип защитно поведение е повече от важно да разберем, че то се случва напълно несъзнателно и лишено от нашето сътрудничество, съзнателно участие в процеса или избор. Никой не става сутринта с идеята „Коя маска да си сложа днес?”. Никой не осъзнава, че носи маска. Разбирате ли, системата работи перфектно, а ние дори не знаем, че съществува. Когато получим асоциация за дадено травматично събитие от миналото си, слагаме маската, а когато някой ни настъпи по болното място, обвиняваме него и продължаваме да се заблуждаваме. 

Лиз Бурбо предоставя удивителна и вълнуваща възможност да разпознаем стила си на поведение в един или друг от защитните механизми, подробно описани в книгата й, за да достигнем до най-разрушителните си травми и без повече бягане и прикриване да ги видим, осъзнаем и освободим. Да престанем да обвиняваме другите, които ни настъпват по болните места и да поемем отговорност за раните, които имаме, за да ги излекуваме или поне да позволим това да се случи. Също така, да станем по-състрадателни към раните на другите и да виждаме по-добре причините за тяхното поведение. 

Колкото е по-силна и дълбока една травма, толкова по-често човек използва защитното поведение, т.е. носи маската. Не всички хора страдат в еднаква степен от една и съща травма и съответно в различна степен носят маската. Един човек може да носи маската от време на време, докато друг почти постоянно. Интензивността на травмата определя дебелината на маската. Тези, които имат по-силна травма и използват маската по-често, съответно развиват по-силно характеристиките на маската, които стават силно забележими в поведението и дори тялото. 

Да се чувстваш отхвърлен е травма, която може присъства от най-ранните детски години. Има много причини, поради които даден родител отхвърля своето дете – нежелано бебе; бебе, което не е от желания пол и т.н. – но и без да има такава или друга обективна причина, човек може да се почувства отхвърлен и да развие защитната маска на Бягащ. 

Бягащият често живее във въображаем свят. Съмнява се във собствената си стойност и дори в правото си на съществуване. Минава от фази на силна любов към фази на силна омраза. Рядко се привързва към материални неща, привлича го интелектуалния свят и всичко, свързано с духа. Бягащият е перфекционист и интелектуалец, смята се за неразбран. Не обича вниманието и предпочита самотата. Има малко приятели, изолира се, говори малко, а ако говори повече, обикновено е за да докаже себе си. Бягащият не се е почувствал приет като дете и продължава да се чувства изолиран, откъснат от другите. Намира различни начини за бягство. За да не бъде отново наранен и отхвърлен, той слага маската си на бягащ – не заема много място, говори малко, изолира се от другите, не се привързва към материални неща и живее в свой свят. 

Когато травмата от отхвърляне се активира чрез ситуация или обстоятелство, което напомня на човека, че може да преживее отхвърляне, той слага маската си на Бягащ. Тази маска го кара да иска да избяга от човека или ситуацията, с които вярва, че ще преживее отхвърляне, защото се страхува, че ще се паникьоса или ще се почувства безсилен. Маската на Бягащ те кара да станеш невидим, да не казваш или правиш нищо, което може да доведе до отхвърляне от страна на другите, да се отдръпнеш от другите, да се изолираш в своя свят. Тази маска те кара да вярваш, че не си достатъчно важен, за да заемаш своето място, че нямаш правото да съществуваш наравно с другите, че е по-добре да избягваш конфликтни ситуации и да не заемаш много място. 

Травмата от отхвърляне започва да се лекува и е на път да бъде излекувана, когато престанеш да бягаш от дадена ситуация, престанеш да гледаш на себе си като на нищожество и човек, който не предизвиква никаква разлика в живота на другите, а вместо това започнеш все повече и повече да утвърждаваш себе си, да заемаш своето място, да се чувстваш добре в кожата си.

Да изоставиш някого, означава да го напуснеш, да го оставиш, да се отдалечиш от него временно или завинаги. Малкото дете може да се почувства изоставено, ако родителите му имат малко време за него; струва му се, че малко общуват с него; ако го оставят на друг човек да го гледа през ваканцията – бавачка, баба, дядо или друг роднина, и в различни други ситуации, в които детето не осъзнава какво се случва и преживява ситуацията като изоставяне. Страданието подтиква детето да започне създаването на маска, с убеждението, че тя ще тя му помогне да не преживява повече тази болка.

Страдащите от изоставяне не се чувстват достатъчно подхранени емоционално. За да се опитат да скрият своята травма, те развиват маската на Зависим. Зависимият смята, че не може да постигне нищо сам и че се нуждае от друг, който да го подкрепя. Лесно е да се забележи в този човек малкото дете, което има нужда от помощ. Зависимият има нужда от внимание и привлича внимание с най-различни средства - това е опит да се почувства значим, да получи достатъчно подкрепа. Зависимият има нужда да разчита на някого, за него това е жизнено важно. Склонен е да драматизира.


От 5-те типа маски зависимият е най-предразположен да играе ролята на жертва, но освен жертва той играе и ролята на спасител – често ще го видите в опити да спаси някого - своите близки и хората, които обича - от някаква трудност. Обича да получава комплименти, да се чувства важен и значим. Това често му коства скъпо, създава му излишни проблеми и главоболия, тъй като се натоварва с отговорности, които не са негови.


Страхува се от самотата и това е най-големият му страх, който го кара да се вкопчва в другите. Трудно му е да вземе решение сам и не се смята за способен да постигне нещо сам, затова често иска съвети. Не винаги следва получените съвети, защото това, което търси не е толкова помощ, колкото подкрепа. Не обича да прави нещо сам, нужно му е присъствието на някого друг, който да го подкрепя. Най-наситената емоция, която преживява е тъгата. За да не я чувства, той търси присъствието на другите. Има нужда от присъствие, внимание, подкрепа и най-вече от опора. 

Когато травмата от изоставяне се активира, човек слага маската на зависим. Тази маска го кара да се държи като малко дете, което има нужда и търси внимание, защото смята, че не може да се справи само. Тази маска го кара да играе различни роли, да прави пируети и дори емоционално шантажиране, за да не бъде изоставен или за да получи повече внимание и подкрепа. Тази маска може да го накара дори да се разболее, да стане жертва на различни проблеми, само за да получи желаната подкрепа и поддръжка. Нуждае се от присъствието на другите, страхува се от самотата и вярва, че не може да се справи сам.

Травмата от изоставяне започва да се лекува и е на път да бъде излекувана, когато започнеш да се грижиш достатъчно за себе си, да не изоставяш намеренията, близки до сърцето ти; когато си даваш вниманието, от което имаш нужда, престанеш да се вкопчваш в хората; когато започнеш да се чувстваш добре, дори когато си сам и търсиш по-малко внимание; когато имаш желание да започваш нови проекти и дори другите да не те подкрепят, можеш да продължиш.

Следва втора част

използвана литература: "5-те травми, които пречат да бъдеш такъв, какъвто си", автор Лиз Бурбо 

______________________________________________________________________________
Ако публикацията ви харесва, натиснете Like, споделете я чрез бутоните по-долу, включете се в e-mail бюлетина ТУК. Ще се радвам да чуя вашите мисли по темата или вашата история и гледна точка, затова оставете коментар. Благодаря!

Още интересни публикации:

Най-важното нещо в живота
Притча за красивата душа

Накратко за времето, пътя и най-хубавия ден

8 неща, от които се отказвам